Медиите - оръжие в ръцете на терора
Убийството на военачалник Касем Сюлеймани предвещава мощен трус в Близкия изток. А той към този момент стартира да се развихря дни след акта, който Тръмп дефинира като нещо, което е трябвало се направи от дълго време, а Иран простичко назова тероризъм на Пентагона. Но преди да четем медиите за рецесията е добре да си напомним какви са връзките сред медии и тероризъм. И дано стартираме през цялото време.
Когато приказваме за религиозно стимулирано принуждение нормално се има поради религията ислям. Това е по този начин, тъй като в множеството случаи причинители на крайни дейности, оправдаващи ги с религиозно обвързване са обособени радикализирани мюсюлмани или мюсюлмани, представители на групи, повели война против " неверническите " арабски държавни управления и подкрепящите ги западни страни, против западната просвета и въздействия или пък отстъпилите от вярата си мюсюлмани. Когато резултатът от тези крайни дейности завладее екрана за дни наред, а терористични организации гордо поемат отговорност за пролятата кръв на почтени, си задаваме въпроса каква роля е отредена на медиите освен това взаимоотношение? С каква цел се слага подобен ослепителен акцент върху терора, за сметка на не по-малко притеснителни събития, протичащи се в световен проект?
Медиите имат големи благоприятни условия за образуване на визии и настроения у потребителите на предоставяната от тях информация. Това им носи и съответната отговорност при отразяването на събития, свързани с принуждение - вместо да осведомят обществото за тях, самите те може да предизвикат принуждение. В тази тенденция те могат да подкрепят нагнетяването на напрежение, което да докара до радикализиране освен на обособени хора и обособени групи, само че и на цели общества. Нека си напомним революциите от 2010 година и началото на 2011 година, обхванали съвсем всички арабски страни, станали известни с названието „ Арабска пролет ”. Искрата е дадена с отразяването на случай на полицейско принуждение над търговец в Тунис. Впоследствие посредством обществените интернет платформи Фейсбук, Twitter и Youtube са споделени и други случаи на полицейско принуждение, на самозапалвания в символ на митинг против обществени несправедливости и така нататък Спонтанно зародилите протестни шествия на жители с претенции за по-добър живот и потреблението на силови способи от управляващите за потушаване им, в началото в Тунис и Алжир, а след това и в Египет, Либия, Йемен, Бахрейн, Сирия, Мароко, Йордания, Саудитска Арабия и други арабски страни изригва в всеобщи демонстрации, протести и безредици. Демонстрациите в Сирия и Либия даже прерастват във военни спорове, довели до раздробяване на държавността.
Стремежът на радикализираните мюсюлмани е да се възползват точно от този капацитет на медиите, с цел да разпространят посланията си за принуждение, да накарат хората да се опасяват и по този метод да трансформират метода им на живот. Да не пропущаме и обстоятелството, че те преследват и друга цел - да провокират прибързана и несъответстваща реакция на държавните сили. Това е причина техните офанзиви да бъдат съсредоточавани върху основни обекти или обекти, имащи символно значение за страната - полицейски, военни и други публични институции. Целта е да показват, че страната е слаба и уязвима и да се благоприятстват от загубата на доверие във управляващите. Освен това, при положение, че съумеят да провокират крайни, прекомерно твърди държавни ограничения, които да се изродят в държавен гнет, е допустимо даже да получат гласна или негласна поддръжка, даже дейна поддръжка от популацията.
В същото време медийното отразяване на спорове е превърнато от средствата за всеобща връзка в самобитно развлечение за фена. Това води до развиването на нужда у него от приемане на дози боязън и принуждение. Тази нужда като че ли непрекъснатото пораства, имайки поради, че в тази тенденция работи и развлекателната промишленост (производителите на филми, даже на електронни игри залагат главно на насилието). Всичко това е изискване главен миг в средствата за всеобща информация и връзка да бъде отразяването на интернационалните спорове. По този метод обаче медиите се трансформират освен в равноправни участници при вземането на решения и важен фактор за разрешаване на зародилите спешни обстановки, само че и фактор за възникването им, а това усилва още повече тяхната морална отговорност за метода, по който отразяват споровете.
" Мюсюлмански братя ", дано дадем този образец, е египетската организация, която при съществуването си от 1923 година до днес минава през разнообразни стадии - от филантропична до терористична организация, задава актуалния модел на мюсюлмански радикализъм. През 1966 година, откакто е екзекутиран Саид Кутб, един от най-харизматичните ѝ водачи, организацията се разделя на ислямистка и джихадистка група. По този метод в организацията се обособяват две посоки – едното е за продължение на битката с мирни средства, т.е. по пътя на политическото деяние (ислямистко), а другото - за налагане на исляма с принуждение (джихадистко).
Някои от представителите на ислямисткото направление се включват във фундаменталистки партии (или основават свои) и вземат участие в политическия живот на страната. Най-крайните, които в действителност са и най-преданите почитатели на Саид Кутб, виждат в тях отстъпници и предатели на ислямската идея. Това е причина да стартират да основават дребни незаконни групи, с които да се приготвят за влизане в борба с държавното управление на египетската страна. Част от тази подготовка е и поставеното начало на осъществяване на терористични офанзиви. Първоначално обект на крайните им дейности са политически водачи. Постепенно някои от тях, с цел да оцелеят и да се финансират, стартират да отстъпват от фундаменталистките правила и да правят незаконна активност - вършат взломни обири, рекетират богати фермери и търговци, т.е. правят закононарушения в името на исляма, което е недопустимо за обичайно настроените мюсюлмани. Действията им обаче намират необятен отзив в пресата. Противно на схващането, че по този начин осъщественото от тях ще бъде жигосано пред обществото, медийното внимание към джихадисткото направление в организацията „ Мюсюлмански братя “ притегля нови членове в незаконните групи и в тях се включват младежи от бедните обществени съсловия, възприели като реклама известията в пресата.
С привличането на медиен интерес, обаче се оказва, че джихадистки организации с изключение на, че се снабдяват с нови фрагменти, имат и доста други изгоди:
- те получават опция посланието им да бъде публикувано освен на територията на Египет, само че и в интернационален план;
- покачва се бойният дух на членовете в организацията;
- придобива се и се покачва самочувствието на участниците в незаконната дейност;
- притеглят и влизат във взаимоотношение със сходни организации;
- снабдяват се с финансиране от споделящи вижданията и подкрепящи дейностите им спонсори;
- самата организация придобива значителност – т.е. ръководещите вземат под внимание настояванията ѝ и стартират да се съобразят с нея;
- последователно, с помощта на медийния интерес, организацията се трансформира във фактор в публичния живот, а по този метод е обезпечено нейното бъдеще.
Поемането на отговорност при осъществяване на терористична офанзива се свързва точно със устрема на терористичните организации да се възползват от рекламата, която медиите ще им обезпечат. Пример за това е едно изявление от 1982 година направено от кюрдския водач Абдул Рахман Гасемлу по време на конференция, извършена в Париж. След като осъзнава, че 10 години откакто управлява битката на кюрдите против диктатурата на Хомейни в ирански Кюрдистан, никой не е чувал и не знае нищо за нея, той се обръща към медиите и под формата на смешка споделя, че се надява да не санкционират придвижването му за това, че отхвърля да употребява тероризъм.
С това, че медиите дават предимство на сензацията, за каквато очевидно одобряват терористичните практики, които отразяват обширно и просторно, терористите съумяват да усилват психологическия резултат и следствията от дейностите си - да покажат, че врагът им е уязвим; че те могат да му нанесат удар; че институциите не могат да им се опълчват, а също по този начин да внушат, че всеки член на атакуваното общество е тяхна евентуална цел.
Няма да е пресилено, в случай че кажем, че без медиите съществуването на този вид организации би било под въпрос. Не инцидентно във връзка с ислямисткия тероризъм се употребява термина „ рекламен тероризъм ”.
Ползите за медиите от това съдействие също не са малко.
Отразяването на терористични офанзиви, като част от зрелищното принуждение, провокира вниманието на аудиторията и покачва ползата към предлаганите медийни артикули.
В резултата на настъпили спешни събития, свързани с коренно настроени мюсюлмани, нормално се започват серия от излъчвания по тематиката. Канят се експерти и специалисти, които: коментират характерната материя; показват позицията си; вършат прогнози за бъдещето развиване на казуса. Организират се диспути. Излъчват се репортажи от мястото на случилото се, в това число онлайн и в действително време. Провеждат се журналистически следствия. Търсят се разнообразни източници и се дава публичност на информацията, получена от тях. Всичко това усилва резултата от осъщественото от радикализирани мюсюлмани и способства за осъществяване на задачите им.
Единствено посредством воденето на психическа война, каквато съставляват терористичните офанзиви, крайните мюсюлмански организации и групи съумяват да упражнят принуждение и по някакъв метод да се опълчват, даже да търсят превъзходство над своя зложелател. Първоначално те не съумяват да нанесат на ръководещите съвсем никаква щета с извършените терористичните офанзиви - най-вече да нанесат материални вреди или да извършат ликвидиране на боен. Това значително е по този начин поради атакуваните цели - за свои цели избират най-вече военнослужещи и военни обекти. Както знаем обаче, военните работят при специфичен режим и за тях работят други закони, а и множеството военни обекти са секретни. Това е и повода при такива събития (особено в интервала от 60-те до края на 80-те години на ХХ век) до медиите рядко да доближава информация.
Осама Бин Ладен е измежду мюсюлманските водачи, които съумяват да трансформират тази обстановка. Те реализират това като оправдават осъществяването на закононарушения в името на ислямската идея. Посланията им са отправяни и доближават до мюсюлманската общественост в света, чрез религиозните апели. (В исляма религиозните апели елементарно стават част от публичния живот, а с още по-голяма мощ посоченото важи за ислямските общества.) Така за първи път на територии на немюсюлмански страни джихадисти съумяват да нанесат удари на своите врагове.
Третият формален апел към мюсюлманите на Осама Бин Ладен е насочен през 1998 година В него той приканва своите почитатели вместо военни обекти, да стартират да нападат целеустремено американски цивилни жители. Като дефинира тази нова цел, той съумява, точно през медиите, освен да изведе борбата на муджахидините на показ, само че и да доближи и нанесе на врага си пагубен удар - става въпрос за терористичните офанзиви от 11 септември 2001 година Тази цел е реализирана, защото в стремежът си да привлекат финансиране доста от крайните ислямистки структури откликват на апела на Бин Ладен. Благодарение на това финансиране те получават гаранция, че ще продължат да съществуват. Показателен образец в тази връзка е египетската радикална ислямистка група " Ислямски джихад ". През 1998 година нейният водач Айман ал Зауахири осъществя решението си тя да се причисли към пет други радикални ислямистки групи (сред тях и " Ал Кайда " ), с цел да образуват " Световен ислямски фронт за джихад против евреите и кръстоносците ". С смяната на задачата и целта на организацията - битката към този момент не е против държавното управление (вътрешният враг) за основаване на ислямска страна в Египет, а против САЩ и Запада (външният враг), за основаване на Халифат (Ислямска държава). По този метод групировката съумява да получи от Бин Ладен обилни финансови средства.
Крайните мюсюлмански водачи отдават голямо значение на медиите. За тяхната роля в разпространяването на апелите им към мюсюлманите в света за повеждане на джихад против " неверниците " и против " отстъпилите " от вярата си мюсюлмани, приказва обстоятелството, че от десетилетия освен сполучливо употребяват пресата за задачите си, само че имат и свои медии. Пример в това отношение е авторитетният ислямски академик Абдулла Юсуф Аззам (р. 1941 - погубен 1989 г.), който е и идеолог на придвижването за световен джихад.
Йорданецът от палестински генезис е една от най-значимите фигури за войнстващия сунитски ислямизъм. Вижданията си Аззам е излагал в списание " Ал Джихад ", което е издавал дружно с по-малък брат на Саид Кутб - Мухаммад Кутб. Във въпросното списание Аззам е пропагандирал в интерес на отбранителния и офанзивния джихад, и е представял битката на муджахидините в Афганистан, като персонален дълг на всеки мохамеданин, дълг който е до живот. С представянето на милитаристка интерпретация на ислямски термини, той е измежду мюсюлманските водачи, провокиращи вярващите към крайни дейности.
От откривани материали при следствията на актове на принуждение излиза наяве, че радикализирани мюсюлмани още преди десетилетия са били наясно за смисъла на медиите за осъществяване на задачите им и са били подготвяни особено, с цел да се възползват оптимално от медийния интерес. Факт е, че по този метод те са успявали да усилят следствията от осъщественото. Така да вземем за пример членове на терористичната организация " Ал Кайда " са били обучавани да покачват медийното отразяване на терористичните офанзиви освен с верен избор на цел, само че и като режисират детайлно офанзивите, като вземат под внимание публичните настройки и изчакат допустимо най-подходящия миг. Всичко това е правено, с цел да бъде реализиран оптимален психически резултат. Такъв метод естествено води до търсене на зрелищност, на сензация при отразяването на офанзивите.
Колкото по-скандално публицистите се стремят да отразят насилието, толкоз повече усилват резултата от терористичните офанзиви и подкрепят причинителите, с което се трансформират в сътрудник на терористите.
С драматизирането посредством мощни прилагателни и внушения, и посредством спекулации, медиите (българските не вършат изключение) редовно нарушават едно главно етично предписание - в първите минути и часове на изключителни обстановки на напред във времето да бъде неутралното отразяване; отразяване, което не всява суматоха. Това допуска да осведомят хората с обстоятелства и дa проучват случилото се с рационални и правдоподобни причини, а не да способстват за разширение на създалата се психозa.
Може би е добра концепция да се поучим от опита на израелските медии, които са построили личен модел при отразяването на терористични актове. Израел е измежду страните, в които казусът с излямския тероризъм е съществено изявен. Техният метод за справяне с този проблем е, като не дават никаква информация, която да предизвика емоционалността у популацията. Медиите осведомят за най-същественото – че е имало офанзива и какъв е броят на жертвите, само че икономисват странична информация, която би могла да влияе на прочувствено равнище. Липсват шокиращи заглавия на публикации и репортажи по тематиката, съдържащи думи като „ кръв “, „ смут “, „ пъкъл “, „ потрес “, „ печал “. Не се прави възстановка на ужаса, изживян от жертвите. Не се дава информация за причинителите, което ги лишава от опцията да си създадат реклама, да привлекат нови членове към групировката си или към този момент включилите се да се почувтсват значими и сполучливи. Не ги трансформират в „ герои “.
Проблемите, върху които се концентрира по-често публицистиката им дава предимство пред останалите при търсенето на решение. През последните години теторът има непокътнато място в международните вести.
През 2015 година икономистът Михаел Йетер оповестява пред Guardian, резултатите от свое проучване, касаещо отразяването на терористични офанзиви в интервала 1970 - 2012 година в публикации в The New York Times и декларира, че е налице връзка сред броя публикации за една терористична офанзива и броя следващи удари през идващите няколко седмици. Според него една публикация на вестника за атентат в съответна страна усилва броя следващи офанзиви в същата страна със приблизително сред 11 и 15%, което се равнява на приблизително една до две жертви. Изследването му посочило също по този начин, че самоубийствените офанзиви притеглят доста повече медийно внимание, което съгласно него може да изясни увеличената известност на този тип офанзиви измежду терористични групи. Между другото, пред The Guardian Йетер акцентира и различен значим факт - междинният брой на починали от терористична офанзива всеки ден е 42-ма души, а на умиращи от апетит деца - 7123. Цифрите са задоволително красноречиви. Когато, обаче ги проучваме излиза наяве, че във втория случай ужасът е несравнимо по-голям, още повече, че в този брой влизат единствено деца. Въпреки това за медиите те не съставляват подобен интерес и не им се обръща такова внимание.
Факт е, че посредством всеобщото детайлно отразяване на случаи, свързани с мюсюлманския радикализъм, се популяризира пропагандата на насилието, с което се усилват страховете на хората и подтикват психозата измежду тях. По този метод се придава на отразяваните събития доста по-голяма значителност, от действителната. Дългият медиен отзив от спешни обстановки, свързани с мюсюлманския екстремизъм и тероризъм ускорява резултата на посланията на джихадистите и може да има инфекциозен резултат, в това число да докара до подражателство, с което подкрепя задачите на причинителите на принуждение.
Границата сред отразяване на насилието и рекламиране на насилието е доста тънка. От професионализма на публицистите зависи тя да не се прекрачва. Тяхна е и моралната отговорност да не усилват резултата от осъществени от мюсюлмани крайни дейности.
Автор: Марина Марчева
Когато приказваме за религиозно стимулирано принуждение нормално се има поради религията ислям. Това е по този начин, тъй като в множеството случаи причинители на крайни дейности, оправдаващи ги с религиозно обвързване са обособени радикализирани мюсюлмани или мюсюлмани, представители на групи, повели война против " неверническите " арабски държавни управления и подкрепящите ги западни страни, против западната просвета и въздействия или пък отстъпилите от вярата си мюсюлмани. Когато резултатът от тези крайни дейности завладее екрана за дни наред, а терористични организации гордо поемат отговорност за пролятата кръв на почтени, си задаваме въпроса каква роля е отредена на медиите освен това взаимоотношение? С каква цел се слага подобен ослепителен акцент върху терора, за сметка на не по-малко притеснителни събития, протичащи се в световен проект?
Медиите имат големи благоприятни условия за образуване на визии и настроения у потребителите на предоставяната от тях информация. Това им носи и съответната отговорност при отразяването на събития, свързани с принуждение - вместо да осведомят обществото за тях, самите те може да предизвикат принуждение. В тази тенденция те могат да подкрепят нагнетяването на напрежение, което да докара до радикализиране освен на обособени хора и обособени групи, само че и на цели общества. Нека си напомним революциите от 2010 година и началото на 2011 година, обхванали съвсем всички арабски страни, станали известни с названието „ Арабска пролет ”. Искрата е дадена с отразяването на случай на полицейско принуждение над търговец в Тунис. Впоследствие посредством обществените интернет платформи Фейсбук, Twitter и Youtube са споделени и други случаи на полицейско принуждение, на самозапалвания в символ на митинг против обществени несправедливости и така нататък Спонтанно зародилите протестни шествия на жители с претенции за по-добър живот и потреблението на силови способи от управляващите за потушаване им, в началото в Тунис и Алжир, а след това и в Египет, Либия, Йемен, Бахрейн, Сирия, Мароко, Йордания, Саудитска Арабия и други арабски страни изригва в всеобщи демонстрации, протести и безредици. Демонстрациите в Сирия и Либия даже прерастват във военни спорове, довели до раздробяване на държавността.
Стремежът на радикализираните мюсюлмани е да се възползват точно от този капацитет на медиите, с цел да разпространят посланията си за принуждение, да накарат хората да се опасяват и по този метод да трансформират метода им на живот. Да не пропущаме и обстоятелството, че те преследват и друга цел - да провокират прибързана и несъответстваща реакция на държавните сили. Това е причина техните офанзиви да бъдат съсредоточавани върху основни обекти или обекти, имащи символно значение за страната - полицейски, военни и други публични институции. Целта е да показват, че страната е слаба и уязвима и да се благоприятстват от загубата на доверие във управляващите. Освен това, при положение, че съумеят да провокират крайни, прекомерно твърди държавни ограничения, които да се изродят в държавен гнет, е допустимо даже да получат гласна или негласна поддръжка, даже дейна поддръжка от популацията.
В същото време медийното отразяване на спорове е превърнато от средствата за всеобща връзка в самобитно развлечение за фена. Това води до развиването на нужда у него от приемане на дози боязън и принуждение. Тази нужда като че ли непрекъснатото пораства, имайки поради, че в тази тенденция работи и развлекателната промишленост (производителите на филми, даже на електронни игри залагат главно на насилието). Всичко това е изискване главен миг в средствата за всеобща информация и връзка да бъде отразяването на интернационалните спорове. По този метод обаче медиите се трансформират освен в равноправни участници при вземането на решения и важен фактор за разрешаване на зародилите спешни обстановки, само че и фактор за възникването им, а това усилва още повече тяхната морална отговорност за метода, по който отразяват споровете.
" Мюсюлмански братя ", дано дадем този образец, е египетската организация, която при съществуването си от 1923 година до днес минава през разнообразни стадии - от филантропична до терористична организация, задава актуалния модел на мюсюлмански радикализъм. През 1966 година, откакто е екзекутиран Саид Кутб, един от най-харизматичните ѝ водачи, организацията се разделя на ислямистка и джихадистка група. По този метод в организацията се обособяват две посоки – едното е за продължение на битката с мирни средства, т.е. по пътя на политическото деяние (ислямистко), а другото - за налагане на исляма с принуждение (джихадистко).
Някои от представителите на ислямисткото направление се включват във фундаменталистки партии (или основават свои) и вземат участие в политическия живот на страната. Най-крайните, които в действителност са и най-преданите почитатели на Саид Кутб, виждат в тях отстъпници и предатели на ислямската идея. Това е причина да стартират да основават дребни незаконни групи, с които да се приготвят за влизане в борба с държавното управление на египетската страна. Част от тази подготовка е и поставеното начало на осъществяване на терористични офанзиви. Първоначално обект на крайните им дейности са политически водачи. Постепенно някои от тях, с цел да оцелеят и да се финансират, стартират да отстъпват от фундаменталистките правила и да правят незаконна активност - вършат взломни обири, рекетират богати фермери и търговци, т.е. правят закононарушения в името на исляма, което е недопустимо за обичайно настроените мюсюлмани. Действията им обаче намират необятен отзив в пресата. Противно на схващането, че по този начин осъщественото от тях ще бъде жигосано пред обществото, медийното внимание към джихадисткото направление в организацията „ Мюсюлмански братя “ притегля нови членове в незаконните групи и в тях се включват младежи от бедните обществени съсловия, възприели като реклама известията в пресата.
С привличането на медиен интерес, обаче се оказва, че джихадистки организации с изключение на, че се снабдяват с нови фрагменти, имат и доста други изгоди:
- те получават опция посланието им да бъде публикувано освен на територията на Египет, само че и в интернационален план;
- покачва се бойният дух на членовете в организацията;
- придобива се и се покачва самочувствието на участниците в незаконната дейност;
- притеглят и влизат във взаимоотношение със сходни организации;
- снабдяват се с финансиране от споделящи вижданията и подкрепящи дейностите им спонсори;
- самата организация придобива значителност – т.е. ръководещите вземат под внимание настояванията ѝ и стартират да се съобразят с нея;
- последователно, с помощта на медийния интерес, организацията се трансформира във фактор в публичния живот, а по този метод е обезпечено нейното бъдеще.
Поемането на отговорност при осъществяване на терористична офанзива се свързва точно със устрема на терористичните организации да се възползват от рекламата, която медиите ще им обезпечат. Пример за това е едно изявление от 1982 година направено от кюрдския водач Абдул Рахман Гасемлу по време на конференция, извършена в Париж. След като осъзнава, че 10 години откакто управлява битката на кюрдите против диктатурата на Хомейни в ирански Кюрдистан, никой не е чувал и не знае нищо за нея, той се обръща към медиите и под формата на смешка споделя, че се надява да не санкционират придвижването му за това, че отхвърля да употребява тероризъм.
С това, че медиите дават предимство на сензацията, за каквато очевидно одобряват терористичните практики, които отразяват обширно и просторно, терористите съумяват да усилват психологическия резултат и следствията от дейностите си - да покажат, че врагът им е уязвим; че те могат да му нанесат удар; че институциите не могат да им се опълчват, а също по този начин да внушат, че всеки член на атакуваното общество е тяхна евентуална цел.
Няма да е пресилено, в случай че кажем, че без медиите съществуването на този вид организации би било под въпрос. Не инцидентно във връзка с ислямисткия тероризъм се употребява термина „ рекламен тероризъм ”.
Ползите за медиите от това съдействие също не са малко.
Отразяването на терористични офанзиви, като част от зрелищното принуждение, провокира вниманието на аудиторията и покачва ползата към предлаганите медийни артикули.
В резултата на настъпили спешни събития, свързани с коренно настроени мюсюлмани, нормално се започват серия от излъчвания по тематиката. Канят се експерти и специалисти, които: коментират характерната материя; показват позицията си; вършат прогнози за бъдещето развиване на казуса. Организират се диспути. Излъчват се репортажи от мястото на случилото се, в това число онлайн и в действително време. Провеждат се журналистически следствия. Търсят се разнообразни източници и се дава публичност на информацията, получена от тях. Всичко това усилва резултата от осъщественото от радикализирани мюсюлмани и способства за осъществяване на задачите им.
Единствено посредством воденето на психическа война, каквато съставляват терористичните офанзиви, крайните мюсюлмански организации и групи съумяват да упражнят принуждение и по някакъв метод да се опълчват, даже да търсят превъзходство над своя зложелател. Първоначално те не съумяват да нанесат на ръководещите съвсем никаква щета с извършените терористичните офанзиви - най-вече да нанесат материални вреди или да извършат ликвидиране на боен. Това значително е по този начин поради атакуваните цели - за свои цели избират най-вече военнослужещи и военни обекти. Както знаем обаче, военните работят при специфичен режим и за тях работят други закони, а и множеството военни обекти са секретни. Това е и повода при такива събития (особено в интервала от 60-те до края на 80-те години на ХХ век) до медиите рядко да доближава информация.
Осама Бин Ладен е измежду мюсюлманските водачи, които съумяват да трансформират тази обстановка. Те реализират това като оправдават осъществяването на закононарушения в името на ислямската идея. Посланията им са отправяни и доближават до мюсюлманската общественост в света, чрез религиозните апели. (В исляма религиозните апели елементарно стават част от публичния живот, а с още по-голяма мощ посоченото важи за ислямските общества.) Така за първи път на територии на немюсюлмански страни джихадисти съумяват да нанесат удари на своите врагове.
Третият формален апел към мюсюлманите на Осама Бин Ладен е насочен през 1998 година В него той приканва своите почитатели вместо военни обекти, да стартират да нападат целеустремено американски цивилни жители. Като дефинира тази нова цел, той съумява, точно през медиите, освен да изведе борбата на муджахидините на показ, само че и да доближи и нанесе на врага си пагубен удар - става въпрос за терористичните офанзиви от 11 септември 2001 година Тази цел е реализирана, защото в стремежът си да привлекат финансиране доста от крайните ислямистки структури откликват на апела на Бин Ладен. Благодарение на това финансиране те получават гаранция, че ще продължат да съществуват. Показателен образец в тази връзка е египетската радикална ислямистка група " Ислямски джихад ". През 1998 година нейният водач Айман ал Зауахири осъществя решението си тя да се причисли към пет други радикални ислямистки групи (сред тях и " Ал Кайда " ), с цел да образуват " Световен ислямски фронт за джихад против евреите и кръстоносците ". С смяната на задачата и целта на организацията - битката към този момент не е против държавното управление (вътрешният враг) за основаване на ислямска страна в Египет, а против САЩ и Запада (външният враг), за основаване на Халифат (Ислямска държава). По този метод групировката съумява да получи от Бин Ладен обилни финансови средства.
Крайните мюсюлмански водачи отдават голямо значение на медиите. За тяхната роля в разпространяването на апелите им към мюсюлманите в света за повеждане на джихад против " неверниците " и против " отстъпилите " от вярата си мюсюлмани, приказва обстоятелството, че от десетилетия освен сполучливо употребяват пресата за задачите си, само че имат и свои медии. Пример в това отношение е авторитетният ислямски академик Абдулла Юсуф Аззам (р. 1941 - погубен 1989 г.), който е и идеолог на придвижването за световен джихад.
Йорданецът от палестински генезис е една от най-значимите фигури за войнстващия сунитски ислямизъм. Вижданията си Аззам е излагал в списание " Ал Джихад ", което е издавал дружно с по-малък брат на Саид Кутб - Мухаммад Кутб. Във въпросното списание Аззам е пропагандирал в интерес на отбранителния и офанзивния джихад, и е представял битката на муджахидините в Афганистан, като персонален дълг на всеки мохамеданин, дълг който е до живот. С представянето на милитаристка интерпретация на ислямски термини, той е измежду мюсюлманските водачи, провокиращи вярващите към крайни дейности.
От откривани материали при следствията на актове на принуждение излиза наяве, че радикализирани мюсюлмани още преди десетилетия са били наясно за смисъла на медиите за осъществяване на задачите им и са били подготвяни особено, с цел да се възползват оптимално от медийния интерес. Факт е, че по този метод те са успявали да усилят следствията от осъщественото. Така да вземем за пример членове на терористичната организация " Ал Кайда " са били обучавани да покачват медийното отразяване на терористичните офанзиви освен с верен избор на цел, само че и като режисират детайлно офанзивите, като вземат под внимание публичните настройки и изчакат допустимо най-подходящия миг. Всичко това е правено, с цел да бъде реализиран оптимален психически резултат. Такъв метод естествено води до търсене на зрелищност, на сензация при отразяването на офанзивите.
Колкото по-скандално публицистите се стремят да отразят насилието, толкоз повече усилват резултата от терористичните офанзиви и подкрепят причинителите, с което се трансформират в сътрудник на терористите.
С драматизирането посредством мощни прилагателни и внушения, и посредством спекулации, медиите (българските не вършат изключение) редовно нарушават едно главно етично предписание - в първите минути и часове на изключителни обстановки на напред във времето да бъде неутралното отразяване; отразяване, което не всява суматоха. Това допуска да осведомят хората с обстоятелства и дa проучват случилото се с рационални и правдоподобни причини, а не да способстват за разширение на създалата се психозa.
Може би е добра концепция да се поучим от опита на израелските медии, които са построили личен модел при отразяването на терористични актове. Израел е измежду страните, в които казусът с излямския тероризъм е съществено изявен. Техният метод за справяне с този проблем е, като не дават никаква информация, която да предизвика емоционалността у популацията. Медиите осведомят за най-същественото – че е имало офанзива и какъв е броят на жертвите, само че икономисват странична информация, която би могла да влияе на прочувствено равнище. Липсват шокиращи заглавия на публикации и репортажи по тематиката, съдържащи думи като „ кръв “, „ смут “, „ пъкъл “, „ потрес “, „ печал “. Не се прави възстановка на ужаса, изживян от жертвите. Не се дава информация за причинителите, което ги лишава от опцията да си създадат реклама, да привлекат нови членове към групировката си или към този момент включилите се да се почувтсват значими и сполучливи. Не ги трансформират в „ герои “.
Проблемите, върху които се концентрира по-често публицистиката им дава предимство пред останалите при търсенето на решение. През последните години теторът има непокътнато място в международните вести.
През 2015 година икономистът Михаел Йетер оповестява пред Guardian, резултатите от свое проучване, касаещо отразяването на терористични офанзиви в интервала 1970 - 2012 година в публикации в The New York Times и декларира, че е налице връзка сред броя публикации за една терористична офанзива и броя следващи удари през идващите няколко седмици. Според него една публикация на вестника за атентат в съответна страна усилва броя следващи офанзиви в същата страна със приблизително сред 11 и 15%, което се равнява на приблизително една до две жертви. Изследването му посочило също по този начин, че самоубийствените офанзиви притеглят доста повече медийно внимание, което съгласно него може да изясни увеличената известност на този тип офанзиви измежду терористични групи. Между другото, пред The Guardian Йетер акцентира и различен значим факт - междинният брой на починали от терористична офанзива всеки ден е 42-ма души, а на умиращи от апетит деца - 7123. Цифрите са задоволително красноречиви. Когато, обаче ги проучваме излиза наяве, че във втория случай ужасът е несравнимо по-голям, още повече, че в този брой влизат единствено деца. Въпреки това за медиите те не съставляват подобен интерес и не им се обръща такова внимание.
Факт е, че посредством всеобщото детайлно отразяване на случаи, свързани с мюсюлманския радикализъм, се популяризира пропагандата на насилието, с което се усилват страховете на хората и подтикват психозата измежду тях. По този метод се придава на отразяваните събития доста по-голяма значителност, от действителната. Дългият медиен отзив от спешни обстановки, свързани с мюсюлманския екстремизъм и тероризъм ускорява резултата на посланията на джихадистите и може да има инфекциозен резултат, в това число да докара до подражателство, с което подкрепя задачите на причинителите на принуждение.
Границата сред отразяване на насилието и рекламиране на насилието е доста тънка. От професионализма на публицистите зависи тя да не се прекрачва. Тяхна е и моралната отговорност да не усилват резултата от осъществени от мюсюлмани крайни дейности.
Автор: Марина Марчева
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ